ИЗКУСТВО

"Домина" от Л. С. Хилтън и Хермес - още по-опасна, още по-шокираща

27 Юли 2017 • ИЗКУСТВО • Автор: Йордан Луканов
"Домина" от Л. С. Хилтън и Хермес - още по-опасна, още по-шокираща

В началото на август издателска къща "Хермес" пуска от печат "Домина" на Л. С. Хилтън - втора книга от завладяващата поредица, преведена на 40 езика. Романът е дългоочакваното, още по-неустоимо и провокативно продължение на „Маестра“ - перфектната комбинация от „50 нюанса сиво“ и „Шифърът на Леонардо“, според "Индипендънт"!

Джудит Рашли започва нов живот във Венеция под ново име: Елизабет Тиърлинк. Тя е преуспяваща собственичка на художествена галерия, която се наслаждава на парите, лукса и скъпите дрехи, за които винаги е мечтала. Както и на забранените удоволствия зад закрити врати, които градът й предлага в изобилие.

Елизабет привлича вниманието на руския олигарх Павел Йермолов, който я кани в имението си, за да оцени частната му колекция от картини. Тя е заинтригувана от него, но докато прави планове за бъдещето, миналото неочаквано я застига.

Някой знае какво е направила в Париж и започва да я изнудва. За да си осигури мълчанието му, Елизабет трябва да открие изключително ценна картина на Караваджо. Картина, в чието съществуване дълбоко се съмнява.

Елизабет се впуска в издирването й и се потапя в бляскавия свят на свръхбогатите. Този път обаче контролът не е в нейните ръце.

Врагът е по-могъщ и безскрупулен от всякога, а залогът е собственият й живот. За да успее, трябва да прекрачи всички граници и да се превърне в Домина...

Л. С. Хилтън е носителка на наградата „Автор на 2016 г.“ на списание „Гламър“. Завършва Оксфорд, а след това учи история на изкуството в Париж и Флоренция. Пише статии за големи ежедневници и модни списания, работила е като преводач, арткритик и радиоводещ.

Автор е на няколко исторически романа и биографии. След развода си с третия си съпруг – италиански композитор, живее с дъщеря си Отавия в Лондон.


Сънди Мирър: "Фантастичен роман – забавен, секси и интелигентно написан... Своеобразен шедьовър!"
Гламър: "Първокласен трилър... прочетете го преди всички останали!"
Вог: "По-скандална от „50 нюанса сиво“! История за фаталната жена от XXI век – смъртоносна като мистър Рипли и съблазнителна като Лорън Бакол.
Буклист: "Бляскава, прелъстителна, пристрастяваща като черен шоколад, еротична и неустоима."


Интервю с писателката:
- Опиши ни накратко сюжета на „Домина“, без да издаваш най-любопитните моменти.
- Секс, убийства, мода, мафия и изкуство.

- С какво те заплени главната ти героиня Джудит?
- Харесвам силни, властни, дръзки и уверени в себе си жени. Предполагам, че тази моя страст идва от предходните ми исторически романи, в които съм търсела ярко открояващи се в исторически план женски образи.

- Доколко си приличате?
- Никого не съм убивала. (Смее се.) Но пък си приличаме по това, че и двете харчим ужасно много пари за дрехи. Смятам, че дрехите са важни – заради потенциала, който се крие в тях. Ние очакваме, че ще станем други хора, когато ги носим, като именно в това очакване се крие удоволствието за мен. Чрез тях си създаваме история, а няма нищо по-интересно от историите.

- Джудит е доста недостъпен човек. Само чрез изкуството и удоволствието ли може да осъществи някаква връзка с другите хора?
- Да, красотата е единственото нещо, в което вярва, и само на нея може да се довери. Именно заради това изкуството и удоволствието са единствената й връзка с другите.

- Какво още да очакваме от нея?
- Ако в „Маестра“ Джудит се опитваше да се впише във висшето общество, то в „Домина“ тя осъзнава, че то изобщо не е за нея. Действието се развива във Венеция, където героинята започва нов живот под нова самоличност – като собственичка на малка галерия. Джудит вярва, че е оставила тежкото минало зад гърба си. Сега тя е богата и може да бъде такава, каквато винаги е мечтала. Това обаче не я удовлетворява. Нещо друго я тегли в този град на илюзии и тайни, а подземният свят чака да я погълне отново.

- А от „Домина“?
- Тук отново имаме трилъров сюжет, реалистични описания на секс сцени, изискан декор и препратки към света на богатите. Докато бях тийнейджърка в Северна Англия, обожавах да чета онези бляскави любовни романи, които пренасяха читателките в света на висшето общество. Именно това усещане исках да пресъздам, а вижте какво стана! (Смее се.)

- Кога да очакваме екранизацията на „Маестра“? Какво можеш да ни кажеш за нея?
- Ако всичко върви по план, стискаме палци да излезе по кината през 2018 година. Адски въодушевена съм, тъй като продуцент на филма ще бъде Ейми Паскал („Ловци на духове“ (2016 г.) и новата филмова поредица за Спайдърмен). Сценарист ще бъде Ерин Кресида Уилсън („Секретарка“ и „Момичето от влака“).


Л. С. Хилтън, "Домина" - откъс:
"...Репетицията за вечерята на Карлота трябваше да се проведе в ресторант „Жоел Робюшон“ в хотел „Метропол“. След като бях отказала стоте бона от Йермолов, известна икономия нямаше да ми навреди, така че си взех стая в един обикновен хотел след френската граница в Кап д’Ай, но шофьорът на таксито, който ме взе от гарата в Ница, ме предупреди, че ще бъде по-добре да взема автобус до Монако, тъй като някаква странна данъчна разпоредба не допуска таксита да влизат в княжеството между шест и осем вечерта. Дрескодът на Карлота беше „Ривиера шик“, каквото и да означаваше това според нея, и се чувствах малко странно да чакам на мърлява автобусна спирка във фина, избродирана с цветя рокля от „Ердем“.

Въпреки това самото пътуване си беше откровение. Когато белият автобус най-после дойде, никоя от пътничките изобщо не погледна моите дълги волани, вероятно защото всички бяха пременени като за моминско парти в „Селфриджис“. Чанти с монограми на „Сен Лоран“ се блъскаха с ключове на „Шанел“, корсети на „Алая“ с разноцветни като дъгата панделки си съперничеха със златни рокли с ципове от „Балмен“ и нямаше токче, по-ниско от десет сантиметра.

Едва когато започнах да подслушвам двойката зад мен – по-възрастна жена, заета с айфона си, и зашеметяващо красивата й дъщеря, осъзнах, че всички тези жени бяха проститутки. Очевидно второразредни, тъй като нямаха апартаменти в най-скъпия данъчен рай на Европа, и всички те бяха на път за нощната смяна.

Майката зад мен, която явно беше сводник на дъщеря си, организираше програмата за вечерта на ясен английски, без да се смущава, докато момичето се взираше невъзмутимо през прозореца под воала си от права платиненоруса коса. Докато автобусът се виеше по високите пътища на Корниша, затворих очи и се заслушах в бърборенето на този екзотичен птичарник.

Все едно бях в Лондон, на старата си работа в клуб „Гщаад“, и слушах същите преговори между красотата и парите, които някога бяха фон на моите нощи. Разликата беше, че тези момичета бяха сериозни професионалистки. От другата страна на пътеката две блондинки обсъждаха предимствата на различни контрацептивни хапчета за забавяне на менструацията.
„Проблемът при саудитците е, че щом кървиш, значи, си аут.“ А една заоблена брюнетка гукаше сладко на своя клиент, като в същото време въртеше очи и имитираше, че ще повърне, пред кикотещата се приятелка.

Това можеше да съм аз, мислех си. Това спокойно можеше да съм аз. В продължение на години се бях обучавала да стана професионалист по красотата, бях вярвала, че с талант, енергия и ум ще направя истинска кариера в света на изкуството. И тогава разбрах, че това не беше достатъчно, че единственото, което шефът ми Рупърт можеше да използва, бе моето тяло. Така че аз го използвах, играех по правилата на света, в който се бях озовала. Но би било толкова лесно нещата да тръгнат в другата посока; не можех да не го призная.

Покрити с мокет коридори и непознати лица, чакащи в анонимни апартаменти, сгънатите банкноти, търкането в горещата вана и бавното влачене към къщи в изгряващата зора. Усетих паренето на портфейла през меката кожа на чантата ми, спретнатата пачка петдесетачки, кредитните карти, ключовете за красивия ми апартамент във Венеция, но за пръв път тези талисмани не пулсираха с обичайното си успокоение. Не чувствах благодарност, че не съм част от този свят; чувствах се далечна, дистанцирана, бледият шифон на роклята ми ме обвиваше като саван. Бодростта, примирението на тези момичета само ме караха да се чувствам самотна.

Е, нищо ново, мамка му, историята се повтаря. Стегни се, Джудит. Имам приятели, нали? Няколко всъщност. Щях да се видя с Карлота и Стив, а и никога не съм била в Монако.
Когато автобусът изсипа олюляващите се работнички, аз отхвърлих това чувство и затрамбовах нагоре по хълма към „Метропол“, избягвайки едно ферари, блестящо оранжев бентли кабриолет и някой, който би могъл да бъде Джони Холидей, за да стигна до фоайето. Карлота посрещаше гостите си на вратата на самостоятелна зала на ресторанта в развяваща се роба от „Пучи“, разцепена от двете страни за ефект.
Огромният диамант на лявата й ръка, който си спомнях, беше заменен от още по-грамадна конфигурация от жълти диаманти. Като се вгледах по-внимателно в плешивия очилат тип, слисано сграбчил ръката й, забелязах, че Херман също бе заменен, вероятно от дядо си. Карлота примигна колебливо срещу мен за секунди, след което ме награби като отдавна изгубена сестра.

Попискахме малко, разменихме целувки във въздуха, по време на които прошепнах в ухото й:
– Кой е късметлията?
– Франц – изсъска тя в отговор, – той е швейцарец.
– Какво стана с Х.?
– О, той сега е в затвора – изчурулика тя безгрижно, цупейки се над рамото ми към друг гост.

Поднесох своя подарък, набор от деликатни венециански дантелени салфетки, които бяха захвърлени върху маса, на която бяха изложени на показ купчина други маркови торбички. Каквито и изненади да предвещаваше бракът за Карлота, никога нямаше да й липсва пепелник от „Ермес“.

Стив се подаваше зад восъчните листенца на злокобно червеникава орхидея, ровейки, както винаги, в телефона си. Трансформацията му от брутален капиталистически финансист в ню ейдж кръстоносец се обозначаваше чрез преминаване към карго панталони и тънка червена кожена каишка, завързана около китката му. Иначе си изглеждаше съвсем обичайно – тоест блестящ и непохватен. Изманеврирах около една увита в бръшлян колона в неговото полезрение.

– Хей, красавице – беше поздравът му. В миналото на яхтата Мандарин Стив ме знаеше като Лорън, средното ми име, което бях започнала да използвам като псевдоним в клуба „Гщаад“ и след това за доста други неща. Бях длъжна да му кажа, че съм променила името си на Елизабет по професионални причини, за по-голям престиж, но въпреки че преди няколко години прекарахме лятото, като спяхме един до друг на яхтата му, аз се съмнявах, че си спомня оригиналната версия.

– Какво ново?
– Нали знаеш, лудница. Току-що се върнах от обителта „Аяхуаска“ в Перу. Страхотно. – Винаги загряваш със закъснение, Стив. – Искаш ли да видиш видео?
– Не, благодаря – след малко ще вечеряме.

Не можех да измисля нещо забавно, свързано с повръщането с халюцинации, затова попитах за благотворителната му дейност. Последния път, когато се срещнахме на изложението Съвременен Истанбул преди лятото, Стив ми беше казал, че създава фондация, която има за цел да избави три милиона души от крайна бедност за три години. Чудех се дали е изобретил алгоритъм, за да си води отчет.

– Всичко е супер! Осигурили сме таблети за сто хиляди деца в Сомалия! – гордо отговори той.

Наистина си помислих, че може би биха предпочели обяд, но го запазих за себе си; това щеше да го обърка. Взех си многоцветен коктейл от преминаващия сервитьор точно когато и друга жена посегна към таблата.
– Извинете – след вас.
– Не, моля, след вас.

Непохватно побутнахме с носовете си спиралите от издълбана диня, преди да се представим.
– Аз съм Елизабет, хм – стара приятелка на Карлота.
– Май сме се срещали.
– Съжалявам, не мисля, че е така.
– Простете, грешката е моя. – Тя ме погледна с любопитство. – Аз съм Елена.
– От страната на булката или на младоженеца, Елена?
– Познавам Франц от Сейнт Мориц. Със съпруга ми имаме къща там.
– Колко хубаво.

Елена беше няколко десетилетия по-млада реколта от Франц и някога трябва да е била красива, но лицето й беше колаж от ботокс и филъри, който можеше да се озаглави „Страховете на трофейната съпруга“. Устните й бяха напомпани толкова отвъд естествените им граници, че заплашваха да паднат от челюстта й като възглавнички от диван, докато оригиналните й скули се губеха под две закръглени ябълки от пластмаса, които смачкваха зелените й котешки очи като стафиди. От разстояние би могла да мине за трийсет; отблизо тя нямаше възраст – като гаргойл. Бях свикнала с лица като нейното във Венеция, надничащи стреснато над самурени яки или шалове от „Фортуни“. Най-шокиращото в тази умишлена деформация беше, че се бе превърнала в нещо обикновено.

Когато видях Карлота за последен път, тя беше едно от хилядите момичета по Ривиерата, само едно стъпало по-горе от проститутките в автобуса, драпаща с изкуствените си нокти по пътя към своята сигурност. Перспективите й се бяха подобрили с изкачването до семейната почтеност, но подозирах, че тя не беше първата или дори третата госпожа Франц и въпреки че другите съпруги вече бяха длъжни да я приемат като една от тях, въпросът в очите на всички тях беше „Коя е следващата?“.

Насочих вниманието си отново към Елена и я попитах дали ще присъства на приема утре вечер.
– Да, ще се видим на партито – подхвърли тя и се понесе по-нататък. Акцентът й беше руски, но аз все още не се чувствах достатъчно уверена да се опитам да разговарям на нейния език. Присъединих се към моята домакиня, която за миг беше изпуснала от хватката си своя годеник.
– Поздравления! – подхванах ентусиазирано. – Наистина се радвам за теб.
– Е, Франц е на седемдесет, но той, тъй да се каже, наистина си пада по мен, разбираш ли?
– Че как иначе, скъпа?
– И не е досадник, ако разбираш какво искам да кажа. Трябва да си намериш някой хубав старец. – Тя се наведе напред поверително. – По-малко неприятности. Имаме къща в Швейцария – там сме от ноември до февруари. Трябва да ми дойдеш на гости! И такова, апартамент в Цюрих и къща на плажа тук. Той не е толкова лош – добави тя замислено, – и яхтата, разбира се.
– Разбира се.

Тя хвана ръката ми и я стисна.
– Благодаря ти, че дойде. Ти си, ами, една от най-близките ми приятелки. Това означава много за мен..."

Коментари

ХАРЕСВАШ ЛИ НИ?

Абонирай се за новини